Една история за моралното падение. За човешките страхове и нечовешката смелост. За загубените каузи и ненадейната надежда. За преданост и дълг, чието съдържание е изкривено из основи.
И най-вече история за любов. С омърсен смисъл и с най-чиста същност…
Това беше мотивът, тласкащ ме през живота. Това беше задвижващата сила на всяко мое действие. Гнева и старото безсилие прикрих под повърхността на гнилата си същност.
До решаващия ден. До секундата, в която изплува онзи въпрос…
Какво би било… Какво би било, ако…
Ако можех да върна времето назад? Ако миналото ми се превърнеше в настояще? И ако отново съм изправена пред същия кръстопът? Дали решенията ми биха били различни?
Аз, Джесика Донован, нямах отговорите. Аз бях 14-годишният сирак и 27-годишната слугиня на отмъщението, събрани в едно тяло.
А Лиъм? Той беше моето наказание и моето спасение.
Отровената душа понякога намира изцелението си. Но в други случаи е толкова покварена, че никое спасително въже не е способно да я измъкне…
“Някой хора казват, че човек се ражда с определен брой удари на сърцето и, че сме длъжни да пазим тази жизненоважна машинка, за да не я изтощим преждевременно.
Сякаш с раждането си подписваме договор с орган, който с всеки свой тласък ни ранява, ала едва с последния си ни убива.
Сега моето сърце блъскаше неудържимо и макар да осъзнаваше, че така се приближава към своя финален удар, не бе способно да спре.
То изпитваше всепоглъщаща нужда от усещането за тялото под пръстите ми.
Беше готово да се погуби, само и само да изживее до край мига на наслада.”
“Някой би казал, че да пожертваш собственото си щастие в името на чуждото е благородно.
Навярно би бил прав.
Ала това не го правеше по-малко мъчително.”
